Живот в самота – избор или затвор

Самотата е страх. Това е голяма празнота в душата. Това е болка, тъга, изолация, отчаяние. Самотата може да се оприличи на голяма затворена врата, която всички носим в себе си и се страхуваме да отворим. Някои дори се страхуват да я погледнат. Сякаш от един поглед той има силата да ги погълне. Мракът е голям, а ние сме толкова малки пред него. Може би не е случайно, че най-тежкото наказание в днешно време е затваряне в изолация.

Самотата не е нещо, което човек намира в живота си, това е ситуация, която човек избира и създава. Самотата не означава непременно мир. Това е субективно усещане и не е свързано с присъствието или отсъствието на някого в пространството. Според Близиз Паскал „всички проблеми на човечеството произтичат от невъзможността на човека да седи тихо в стаята сам“.

Този страх е свързан с ниското самочувствие, което имат за него и те се стремят да оцелеят чрез приемането на другите. Самотата е като вид изоставяне, което ги кара да се паникьосват. Следователно този страх ги държи в ситуации, които не ги удовлетворяват, за да избегнат нещо. Какво всъщност е това? Какво крие самотата, която е толкова плашеща? Поемане на отговорност ли е или контакт със себе си?

Други пък живеят с други, но избират да бъдат сами. Те не общуват, не се изразяват. Истинските им нужди са добре погребани дори от самите тях. За тях самотата е избор, който ги държи безмълвни и оттеглени от околните, но и от самите тях. Тишина, разстояние, студ. Тяхното вътрешно аз е добре заключено и изолирано от тях самите. Тяхната самота предлага празнота и липса на удовлетворение. Второто е познато на тези хора, както и първото, много по-безопасно от живота навън. Те са чувствителни, но и наранени. Като малки таралежи, които треперят и за да се предпазят, се крият зад заострените си бодли. Самотата за тях е вид дистанциране от всичко, което ги е наранило. Те не се страхуват от нея. Това е единственият път, когато са останали и се чувстват в безопасност.

Ървин Ялом говори за два вида самота: междуличностна изолация и екзистенциална самота. Междуличностната самота е болката от изолацията от другите хора. Тази самота е свързана със страх от близък контакт и отхвърляне, както и с постоянна вяра в безпомощност и срам. Този вид самота е свързана с личните проблеми, които всеки има. Неспособността на индивида да управлява личните си нужди, но и страховете го изправя лице в лице с тяхното отражение върху другите. В резултат на това човекът се затруднява да влиза в здрави взаимоотношения и остава сам. За да изгради положителни взаимоотношения с другите, той първо трябва да може да постигне вътрешен баланс със себе си. Напротив, екзистенциалната самота се отнася до неизбежната дистанция, която отделя индивида от света. В тази преодолителна пропаст. Това е най-дълбокото осъзнаване, че сме родени сами и ще умрем сами. Този вид самота е много повече от физическо отчуждение от другите. Това е фактът, че човекът е хвърлен сам в своето съществуване. В свят, който само той познава, той сам трябва да се научи да живее в него. Чрез осъзнаването на уникалността на всеки човек, човекът е принуден да приеме, че ще бъде сам завинаги. Тази мисъл може или да го освободи, или да го хване в капан. Не е лесно да се приеме, че човек съществува сам в свят с другите.

Самотата е навсякъде. Това е емоция, неразривно свързана с живота. Нашето съществуване е свързано със смъртта, любовта със загубата, свободата със страха, връзката с раздялата. Самотата е около нас, не можем да я избегнем, нито да се затворим в нея. По един или друг начин губим стойността на живота. Тишината на самотата има страхотен урок, който да ни научи. За да се измъкне от него и да се свърже с някой друг, първо трябва да се научи да се свързва със себе си. Ако не може да се обърне с любов към своята самота, той няма да може да се обърне и да създаде смислена връзка с някой друг на този свят.

Самотата е свободата да намерим себе си. Ето защо страхът от самотата се превежда като страх от себе си. Така че оставаме сами или се вкопчваме в другите, защото по същество сме се научили да се страхуваме от себе си. Когато нашето аз изглежда непознато и чуждо, ние се научаваме да го избягваме. Но страхът е избор. И изборът никога не е еднопосочна улица. Самотата може да се разглежда като училище за себепознание. Място за създаване и изразяване на себе си. Контактът със себе си може да хвърли светлина върху тъмнината на нашата самота. Може да ни направи щастливи и свободни да определяме какво е ценно и значимо за нас. Отговорността за свободата може да ни уплаши, но контактът със себе си може да ни направи свободни.